2015/02/05

Снежен фестивал - ден 1-ви

Авторска бележка: Пригответе се за мнооого дълга история за 3-дневното ми пътешествие до Сапоро, четвъртия по големина град за страната и административния център на префектурата Хокайдо. Всъщност толкова дълга, че се наложи да я разделя в няколко поста (да не говорим, че и снимките са внушително много)! :D Още като си стягах багажа за Япония, опаковах старателно здравите си, топли и верни зимни ботуши, с единствената цел да ми послужат за газене в дълбокия хокайдовски сняг. Т.е. още от тогава си бях наумила да отида и да видя ежегодния снежен фестивал, който се провежда в Сапоро! И когато милите ми Дими и Били ми се обадиха в началото на януари с предложение точно това да направим, бях супер щастлива и ентусиазирана (а почти бях отписала пътуването, защото като проверявах цени на билети и хотели, бая стабилна сума излезе. Да не говорим, че повечето хотели бяха резервирани още през декември... Добре че Биляна е като ловджийско куче с най-фино обоняние... за евтини хотелчета, автобуси, изобщо всякакви оферти)! Набързо резервирах билети за самолет и се заех да си мечтая за сняг и момичешко бърборене край топла печка. През цялата януарска сесия и прекаленото много изпити по японски ме държеше мисълта как, след като устискам фронта, трябва да мине само седмица и идва мечтаното пътуване!

И така, същинската история започва в 5 часа сутринта, когато къде спала, къде недоспала, заради прекалено много ентусиазъм от предстоящото пътуване, примесен с вечното ми притеснение да не би да се успя и да изпусна влака/полета, се излюпих от леглото, навлякох се с няколко ката дебели дрехи и забързах към гарата. Въпреки че тук влаковете тръгват на секундата, аз като истинска българка, свикнала на "надеждното" БДЖ, се настаних във влака 20 минути по-рано и се заслушах в гласа на машиниста, който съобщаваше какъв и за къде е влакът (другата ми параноя е да не съм объркала влака, въпреки че проверявам винаги около 100 пъти... какво да направя, изпитвам нелогичен страх от японските гари със суматите им линии и прекачвания). Преди да тръгнем чух същото съобщение поне още 10 пъти, на 4 различни езика... докато стигнем летището, вече бях намразила високоговорителите. Замислих се как тук всичко ти се съобщава педантично, че до втръсване (все си мисля, че само в Япония се счита за нужно да се съобщава на хората да внимават, като слизат от влака/ автобуса/ескалатора/... , за да не се спънат). Или пък просто съм по-раздразнителна, защото не съм си доспала?

Не. За доказателство прилагам редовния надпис в кабинките на тоалетните. До сега май не съм виждала тоалетна, в която да няма надпис, който учтиво да те подсеща да не си забравиш някаква вещ. Но всъщност по-интересното тук беше специфичната инструкция как се сяда върху тоалетната ПРАВИЛНО. Отначало бях доста озадачена защо изобщо някой е сметнал за нужно, че хората имат нужда от обясняване точно на нещо очевадно... После обаче ми изникна спомен за разговор по време на любимите ми лекции тук (за междукултурното общуване) и ме освети разбиране, разрешете да го споделя с вас ^^ Преди Япония да бъде благословена от изобретението на модерната тоалетна, която е със затопляща седалка за студените зимни дни, с вградено предно и задно биде, автоматично вдигащ се капак и какви ли още не футуристични функции, стандартната тоалетна е била тип клекало. Като онези старите в обществените тоалетни в България, дето изчезнаха когато бях в основно училище. И японския народ толкова бил свикнал да си върши работата клекнал, че, като започнала модернизацията и се появили гърнетата, хората най-естествено решили, че се катериш върху тях и пак си правиш каквото си правиш клекнал. От там се появяват и разяснителните надписи, защото имало и възрастни хора, които се наранявали тежко в резултат на опасните тоалетни каскади. The more you know... (тук обаче в много от по-старите постройки, че и влакове още се срещат старите тоалетни-клекала, а старите японци си държат, че те са много по-хигиенични) И тук прекратявам вече тоалетните разговори :D

Реших, че е крайно време да ви разкажа нещичко за влаковия транспорт тук, затова и снимах билетчетата. Тъй като нямах доверие да се справя с прикачвания на непознати гари (залогът беше прекалено голям - изпускане на самолета) се спрях на бързия директен влак за летището, който е с около 40 минути по-бърз от алтернативите си, на пък струва половината на самолетния ми билет... така е, като пътуваш с държавните железници тука - най-удобни, но и най-скъпи. Малкото билетче е стандартното за разстоянието Киото - летище Кансай; голямото - таксата, която се доплаща за бързия влак, при това без запазено място (който иска запазено място, плаща още повече, но пък е гарантирано, че ще има къде да седне). За сравнение една от частните компании, с която пътувам към Осака, изобщо няма политика за допълнително таксуване за бързите влакове. В обикновените влакове няма кондуктори и никой не ти проверява билета, но в бързия влак задължително има проверка. Интересен културен факт - кондукторът се покланя при влизане и излизане във всяко купе. Я сега кажете, можете ли да си представите такова нещо у дома? Аз мога да преброя учтивите кондуктори, които съм срещала до сега, на пръстите на ръцете си, а междуградския ми транспорт винаги е бил влак...

Полетът беше удобен, безпроблемен и много бърз, кацнахме 20 минути по-рано от разписанието. Може би самолетът улавяше вълнението и нетърпението ми и се носеше по-скоростно от обикновено? Както и да е, усещането, че ти върви още от утрото, е толкова приятно! Сутрешният Хокайдо, който се разкри пред мен, беше снежно блещукащ и с една студена свежест, че направо предусещам как ще ми щипе по бузите, като изляза навън. Минута наслада на гледката на непозната за мен територия, след което експедитивно се мятам на поредния влак, този път направление летище Читосе - централна гара Сапоро. А той толкова натъпкан с други ентусиазирани туристи, че няма къде да се обърнеш.

Половин час по-късно стигам най-сетне крайната си дестинация, на която имам само една нескопосана снимка (ама вие се правете на впечатлени). Тук се срещам Били, която пътува от Токио с по-ранен полет, така че й се пада ролята на посрещач, нищо че и тя познава мястото колкото мене. Първи впечатления от града - подредено, успоредни и лесни за навигиране улици, огромни преспи сняг навсякъде, но разчистени пътни платна и тротоари; много високи офис сгради, които не се срещат изобщо в моето Киото; толкова много чуждестранни туристи, че се чудиш в Япония ли си изобщо (Снежния фестивал е много популярна атракция не само за местните). И студ. Мислено се похвалих, че още сутринта си навлякох хийттека (heattech, "зимно бельо" от специална, задържаща топлината материя) и се помолих в хотелчето ни да бъде топло. Били ме заведе до там, за да си разтоваря багажа, и после се заехме да изследваме колкото се може повече от града. Фестивалът щеше да почака до вечерта, за да пристигне и Дими. Тя, милата, имаше изпит преди обяд, така че трябваше да дойде с по-късен полет.



 Тумбестата двойка снежни човеци, която с Били случайно срещнахме по пътя за ботаническата градина. После се оказа, че тя варди сградата, в която се намира асоциацията на айну, коренното население на японския архипелаг (споделят същата съдба с индианското население на Америка). Асоциацията поддържаше там постоянна експозиция, безплатна за посещение, която отидохме да разгледаме на следващия ден. Научих много за живота, историята и културата на айну; искаше ми се дори да имаме още време за разглеждане, защото наистина беше много любопитно, а повечето експонати няма къде другаде да се видят, тъй като исторически етносът е бил изтикан да живее в студения Хокайдо и днес представителите му живеят най-вече там. Представителите на двата етноса се различават и по външен вид, и по езика, който говорят, и по културата си. Айну, като малцинство, са били потискани в продължение на стотици години; на децата в училище им се е забранявало на говорят на своя език и е трябвало да ползват само японски дори и в междучасията. Японците вероятно не биха си го признали на глас, но и до днес е належащ проблемът с дискриминацията срещу айну; всъщност толкова тежък, че понякога представителите му крият произхода си, за да нямат проблеми с търсенето на работа и дори в намирането на партньор. 


От краткия исторически урок преминавам на снимки на разни красиви и странни растения, които нащраках в парника на ботаническата градина. Ако имах възможност, определено бих я посетила пак в разцвета й през пролетта. Беше огромна и имаше няколко обособени малки градини, които би било чудесно да видя раззеленени и кичести.





 За къде без малко реклама? Мястото ни на отсядане се водеше рьокан, което означава хотел в японски стил. По мое мнение обаче преди е било най-обикновена къща, която в един момент е била преустроена с цел стаите да се дават под наем. Беше доста стара сграда на два етажа, със скърцащи подове и трудно затварящи се прозорци. Любов от пръв поглед! Ама сериозно, престоят там беше много приятен и определено ще си спомням с носталгия стаичката ни.  Много топла, за наша радост, уютна и с особен чар. Собствена тоалетна нямаше, но за по 17 долара на вечер, как да се оплаче човек?!
 Изненадата беше, че баня в къщата няма... затова стопанката ни даде по две билетчета (по едно за нощувка) за близката обществена баня, буквално през две сгради от нас. Лично за мен, този вариант беше 100 пъти по-хубав - колкото си искам киснене в гореща вода, парене в сауната, или пък разтапяне във ваната с въздушен масаж. С една дума: кеф. С Дими и Били единодушно заключихме, че след часове обикаляне из града в минусови  температури, най-прекрасното нещо на света е да се сгрееш в банята; също умората и болките в мускулите магически изчезват. Малката подробност, която обаче отблъсква повечето чужденци, е че няма такова нещо като влизане с бански т.е. вие и още сумати японски бабки като майка ви е родила. Бихте ли приели предизвикателството?


 След като посрещнахме Дими и я заведохме да се разтовари и тя в хотелчето, дойде най-сетне времето за гвоздея в програмата ни. Фестивалът имаше 3 различни места на провеждане, 2 от които в центъра на града и едно доста по-отдалечено. Ние се запътихме до най-близкото и най-голямото от тях. В 6 и половина вече се беше стъмнило и студът беше още по-осезаем, но аз бях много ентусиазирана и нищо не можеше да спре краченето ми напред (добре де, залепените по мене топлещи лепенки също помагаха :D ).
(Високата кула в далечината е същата като тази на следващата снимка)

 За моя изненада мястото, предвидено за фестивала, се оказа много по-обширно, от колкото си го представях - простираше се на 12 пресечки. Започваше от нещо, което кръстих Саппоро Тауър, но така и не разбрах истинското му име. След нея имаше малка ледена пързалка (какъв снежен фестивал ще е, ако няма поне това?!), голяма радост за малчуганите. А от нея нататък започваше дълга поредица от ледени скулптори, осветени в цветни светлини; малки, големи и огромни снежни фигури; дори снежни сцени, на които се провеждат различни събития; издигната беше и цяла писта за ски и сноуборд трикове; между всичко това са се сгушили будки за храна и напитки, а има и няколко зони отделени специално за това; и не на последно място - нещо като места за почивка, където да влезеш и да се стоплиш. Аз обаче се топлих с парещата храна от щандовете, а по едно време с Дими фиксирахме будка за греяно вино и не можахме да се въздържим :D 
 Движението на посетителите беше разпределено в две еднопосочни алеи, защото навалицата беше огромна.  Много бутане, внезапно спиране и маневри за задминаване на прекалено бавни посетители. А заедно с бутането и маневрите, бях заета и да щракам наляво-надясно снимки за архива... направо да ти се завие свят. В един момент вече се отказах, защото ръката ми измръзна постоянно да е "разсъблечена" от ръкавицата си (да ми е за урок, че не си купих от модерните ръкавици, с които може да пипаш екрана на телефона). С Дими и Били обикаляхме поне три часа из мястото и пак не успяхме да стигнем до края му, отказахме се някъде на 9-тата пресечка. Нямаше как, заради тълпата и да искахме не можехме да се придвижваме бързо, а и студът беше проникнал през дебелите пуловери дълбоко та чак до костите ни.

 И така, представям ви само няколко от ледените скулптори, които бяха изключително красиви, окъпани в променящите се цветни светлини (сториха ми се много по-магични през нощта, от колкото на дневна светлина):




Имаше ОГРОМНА снежна скулптура, посветена на "Междузвездни войни", върху която се правеше триизмерна прожекция, по случай излизането през 2015 на нов филм от поредицата. Беше висока поне колкото 3-етажна сграда и в невероятен детайл!

 Едната от сцените беше специално издигната за провеждане на пиеса-мюзикъл и оформена като част от декора (ядосаното лице на Кралицата на сърцата). С момичетата изведихме късмет - стигнахме до нея тъкмо преди да започне отново представлението (беше кратко - около 20 минути и се провеждаше на всеки час). Заглавието беше нещо от сорта на "Алиса в Страната на снега" и ставаше въпрос за перипетиите на едноименната героиня на Луис Карол, която обаче беше заета и поставена в друг свят, а именно на сняг и студ.


 На другите сцени пък имаше изпълнения на известни идоли (главно пеене и танци), игри с публиката и разни други неща, но ние не проявихме интерес да гледаме, така че не мога да ви разкажа по-подробно. Ще трябва да се задоволите с впечатляващия им вид. :D Построени се по модел на различни известни сгради от различни страни, предполагам важни спонсори на събитието.






 И завършвам поста с една по-скромна скулптура на познатия на всички Марио, висока колкото нормален на ръст човек. Тя е една от многото, наредени в редица, но беше единствената, с чиито обект бях запозната. Останалите бяха на разни популярни японски анимационни герои, или пък плод на нечие ярко въображение. Те бяха последните, до които стигнахме през първия ден; останалата част от фестивала решихме да я оставим за идния (който може да намерите ето тук). Беше ни прекалено студено, а и банята щеше да затвори, ако не бяхме побързали да се приберем. А както вече споменах по-нагоре, няма нищо по-отпускащо и сгряващо от напарване в банята след един дълъг и студен ден!






Няма коментари:

Публикуване на коментар