Готино ми е да се запознавам с хора от различни краища на света, да си упражнявам японския на по бира във възможно най-тесните барчета, да обикалям храмовете и тесните улички на Киото с новите ми приятели от общежитието. Вече два месеца това правя, не ми остава много време да се почуствам самотна... но има и такива дни. Тогава ме залива носталгията за България, за лицето на мама, за възможността да се обадиш на колежка и да се уговорите след половин час да излезете на кафе. В такива моменти гледам да се обадя на някого от семейството, ако ли пък не става, следват приятелките ми разпръснати из Япония (все пак с тях сме в една часова зона, по-лесно е). И все пак нещо липсва, не достига, тежи... Само като се сетя, че и така съм много по-облагодетелствана от хората в миналото, които са поддържали връзка единствено чрез писма, и наистина не мога да си представя как бих се справила аз без Скайп, Фейсбук, Вайбър и всякаквите модерни технологии за комуникация!
Затова и много ме ощастливи новината, че Ели, Дими и Били са се организирали да посетят за 3-4 дни старата столица, съответно и мене )ама аз съм убедена, че съм приоритетът на пътуването им; прелестните есенни пейзажи, с които се слави Киото, пасти да ядат!). Седмицата, през чиито петък трябваше да пристигнат, съм я изкарала в нетърпение, примесено с още повече ентусиазъм... съответно не особено концентрирана в съдържанието на лекциите :D Имахме грандиозни планове да посетим възможно най-много от емблематичните за града места през деня, както и най-доволните барове през нощта, сънят хич не ни беше приоритет! Ама толкова вървене от месеци не бях виждала, брутална мускулна треска ме държеше сигурно цяла седмица след това. И постоянно щракане на снимки, нямаше момент да остане неувековечен.

Друго си е да се събереш със свои, да са ти свикнали на глупостите и да ти се навиват на акъла :D Наистина ми липсвахте много, ей!( мислех си аз и си мечтаех колко щеше да е невероятно да ми дойдат така на гости мама и тати, скъпата ми Денни и второто ми семейство, абе по възможност всичките ми приятели). Имах нужда да се видя с момичетата и го осъзнах изключително силно, като се събрахме първата вечер край масата на едно заведение за японска скара и си казахме "Наздраве!". Колкото и хубава да е Япония (не че всичкото й е хубаво де, изобщо не го твърдя), българското си го обичам дълбоко в сърцето, че чак себе си изненадвам. Трябваше да се откъсна от родното, за да осъзная колко ми е мило...
Чакайте малко, много носталгично ми тръгна днеска писането, не може така! Смяна на тона! Момичетата случиха на прекрасно слънчево и лазурно есенно време, което спомогна за доброто ни настроение и многобройните усмивки. То ни позволи и да си направим дъъълга и спокойна обиколка из може би най-любимия ми храм - Фушими Инари. Споделям с вас доста снимки от там, с надеждата и вие да усетите магията и чара на мястото. Всъщност, повечето снимки в този пост са от там, защото през останалото време се снимахме с фотоапарата на Били, той прави безспорно по-хубави снимки от телефоните ни. Та поради това аз нямам чак толкова много материал за поста, ако ви се гледат още снимки, препращам към блога на Били: ЦЪК. А в обяснения за храма и подробности няма да се впускам сега, а в някой бъдещ пост, специално посветен на това.
*Доволна Силвия е доволна! На върха на хълма, където се разпростира Фушими Инари, имаше омикуджи - японски късмети, и аз си изтеглих най-висшия в йерархията късмет от всички :D
След около 3-часовото ни изкачване и слизане по безброй стълби, най-сетне дойде време за похапване (изцяло заслужено при това) и аз и Дими не можахме да устоим на тези десертни изкушения. Чаках поне половин час, но вкусовите ми рецептори бяха много задоволени; комбинацията от хрупкава гофрета, буквално преливаща с пълнежа от мек крем, сметана, банан и шоколад, няма грешка!
И завършвам с обща снимка от втората вечер (Ели се прибра на другия ден, защото имаше изпити в понеделник, а Дими и Били останаха). Събрахме се в моя любим наргиле бар на по бира или 2-3, ама кой ги брои?! Ехх, все едно си бяхме в Студентски на обичайното събиране след особено тежък ден, прекаран в ЦИЕК. Дори и Крис дойде да се види с нас, ама не искаше да се снима, затова трябва на доверие да го приемете. А, и моля ви да обърнете специално внимание на ботуша в ръката на Били, какво се опитва да ни каже с него ще си остане вечна загадка :D

.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)


.jpg)


.jpg)

.jpg)



Няма коментари:
Публикуване на коментар